За “лошите“ съдебни изпълнители и “липсата” на държава.

sale_signs_183175“Имах нужда от пари и взех заем, който гарантирах с апартамента.“ Или как  съдебен гони бивша секретарка на държавен глава от единственото й жилище.“

Описаната история е доста трогателна и събужда съжаление към изпадналите в беда хора. Едновременно с това, съзнателно или не, внушава липса на държавност, безхаберие на институциите към обикновените хора, както и своеволие на частните съдебни изпълнители. Това често е грешно и манипулативно.

Юридическият прочит (базиран на данните от медиите) на правоотношенията развили се между лицата е следният: в случаите, когато едно лице вземе парична сума от друго това предполага сключването на договор за “Заем за потребление“. По силата на този договор заемодателят предава в собственост на заемателя пари или вещи, които заемателят се задължава да му върне.

Най-честите проявни форми на този договор са даването на парични суми между роднини, приятели, колеги, както и кредит от банка или друга кредитна институция. Банковите са малко по-специфични и настоящата статия не засяга тях. В “обикновения“ договор за заем може да бъде уговорена лихва, но той би бил действителен и ако такава не се предвижда.

Най-често дори лихва не се уговаря, тъй като той се сключва между близки и познати. Това го прави едностранен договор – задължение да върне сумата има само този, който е я получил. Договорът за заем е неформален. За действителността му не се изисква спазване на писмената форма (да бъде “черно на бяло“), както и заверяването му от нотариус. Простото съгласие, придружено с предаването на сумата или веща е достатъчно той да бъде валиден. Разбира се, няма пречка да бъде сключен писмено, което би улеснило доказването му.

Много често в практиката, за гарантиране изпълнението на задълженията на лицата получили пари или вещи в заем се сключват гаранционни договори. Това означава, че ако длъжникът отказва да върне парите, които е получил, отдалият му сумата ще бъде обезпечен и ще получи това, което е дал в заем, което става с помощта на ЧСИ, като се образува изпълнително дело и принудителното изпълнение се насочи към имуществото на длъжника, което може да е неговата заплата или неговото жилище – ипотекирано или не. Гаранционните договори са вторични (акцесорни) спрямо първоначалният договор за заем.

Те имат за цел да обезпечат изпълнението на първия. Такъв договор е ипотеката. Тя дава право на кредитора да иска от съдия изпълнителят да изнесе имота на публична продан и да получи цената от него с предимство пред останалите кредитори, ако има такива. По този начин, когато длъжникът откаже да изпълни доброволно задължението си и не връща това, което е получил, на помощ на кредитора (който може да бъде съвсем добронамерен и дал пари без лихва) идват съдебните изпълнители – държавни или частни, а гаранционните договори сключени от самия длъжник обезпечават вземанията им.

Съдебните изпълнители не винаги са лошите, както често ни ги представят, а когато “изгонят“ някой от единственото му жилище не винаги е без основание. По принцип единственото жилище на длъжника е несеквестируемо – тоест не подлежи на принудително изпълнение и не може да бъде отнето. Както постановява процесуалният закон: “Изпълнението не може да бъде насочено върху следните вещи на длъжника-физическо лице: жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище …“ Несекверстуемостта на жилището и невъзможността то да бъде отнето от съдебния изпълнител важи обаче само, ако то не надхвърля жилищните му нужди.

Това означава, че ако длъжникът има да дава пари, това е безспорно установено, не желае или не може да върне тези пари, а в същото време живее в апартамент от 150 кв. м. и то сам, несекеквестируемостта на това му жилище, дори и единствено отпада, защото неговите жилищни нужди са далеч по-малки от жилището, с което той разполага. На общо основание такова жилище би могло да бъде изнесено на публична продан, а средствата от продажбата отидат към лицето предоставило парите в заем на длъжника.

Несеквестируемостта на единственото жилище отдпада и в случаите, когато длъжникът го ипотекира. Законодателят приема, че длъжникът ипотекирайки единственото си жилище, сам се отказва от възможността, която законът му предоставя, а именно – то да не бъде отнето. Т.е. ипотекираното жилището вече не е онова благо, от което длъжникът се нуждае за оцеляването си.

Според Върховният съд: “Прието е, че когато длъжник, в чиято полза е прогласена несеквестируемост на определени вещи, се разпореди с тях, той сам се лишава от предоставената му от закона привилегия за тези вещи, поради което е налице отпадане на несеквестируемостта. Обратното разрешение би възнаградило недобросъвестния длъжник и е несъвместимо със защитното предназначение на несеквестируемостта. Прехвърляйки несеквестируемата вещ, длъжникът сам разкрива, че не се нуждае от нея“.

Ето защо заставането на страната на бедния, онеправдан и изпаднал в беда длъжник е разбираемо от човешка гледна точка. От такава гледна точка се нуждае и този на когото се дължи. Той също има достойно за защита право, а именно правото да получи своето.

*Вероятността за попадането в такава ситуация намалява ако хората своевременно се консултират с адвокати, които биха могли да им разяснят ред възможности, които те игнорират.

*Настоящата не е изчерпателна и отразява личното мнение на автора като адвокат.

2 мнения за “За “лошите“ съдебни изпълнители и “липсата” на държава.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *