Разликата между кражба на кола и отнемане на кола

chinese_police_car_188030Интервю с проф. Никола Филчев в сайта “Съдебна практика“

„Само в България кражбата на кола се нарича противозаконно отнемане. И това ако не се поправи в закона, в парламента, аз мога да кажа, че толерираме крадците“. Това заяви премиерът Бойко Борисов, ядосан от клипа с автокрадеца Яро, показан по телевизията. Първоначалното решение на Софийския градски съд (СГС) да пусне на свобода обвиняемия по няколко дела Ярослав Димитров-Яро предизвика всеобщо негодувание. „Аз съм залавял маса крадци в кариерата си, ние го залавяме как краде кола, а той казва – аз не крада, само временно, да се повозя“, допълни министър –председателят.

Обърнахме се към бившия главен прокурор, професора по наказателно право д-р Никола Филчев за коментар.

Г-н Филчев, каква е разликата между кражба на кола и отнемане на кола?

– Кражбата на кола е престъпление по чл. 194 от Наказателния кодекс (НК), а противозаконното отнемане на кола е престъпление по чл. 346 НК. От обективна страна няма разлика. И на двете престъпления изпълнителното деяние е противозаконно отнемане на кола. Различието е в субективната страна. При кражбата виновният има намерение да присвои вещта, т.е. да я третира като своя собствена като упражнява в пълен обем правото си на собственост с неговите три правомощия – владение, ползване и разпореждане. А при отнемането по чл. 346 НК той има намерение само да ползва колата.

– Защо ли законодателят през 1968 г. е създал и двете разпоредби на НК – на чл. 194 и на чл. 346, след като те се отнасят до две почти еднакви престъпления?

– Правото е отражение на факта. Наказателно правната норма отразява типичното разпространено поведение, а не единични случаи, не ексцеси. Законодателят изучава дадена категория обществено опасни постъпки, извлича техните типични белези и ги закрепва в състава на престъплението, който представлява законов модел на дадено престъпление. В социалистическата държава до 1990 г. много рядко се извършваха кражби на коли. Просто обществените условия не позволяваха това. Колите бяха малко. Държавата почти беше монополизирала търговията с тях. Тя упражняваше строг контрол върху придобиването, регистрирането и движението на автомобилите, още повече върху преминаването на границата с тях. Частни автокъщи и частни паркинги не съществуваха. На практика не беше възможно да се извършват кражби на коли. Повечето прояви се свеждаха до отнемане на кола с намерение да се ползва. Поради това законодателят тогава обяви за специално престъпление това често срещащо се действие – отнемането на кола с намерение да се ползва. Така се създаде нормата на чл. 346 НК. Тя отразяваше тогавашната криминологическа реалност.
Днес реалността е друга. В резултат на изменението на обществените условия повечето коли се отнемат с намерение да се присвоят. Тези прояви следва да се квалифицират като кражби на автомобили. Различието от отнемането на автомобили по чл. 346 НК е, както казах, в субективната страна, в намерението на дееца.

– Въпросът е кое престъпление е се доказва по-лесно – кражбата по чл. 194 или отнемането с намерение да се ползва колата по чл. 346?

– Въпросът е риторичен. Разбира се, че отнемането по чл. 346 НК по-лесно се доказва. Защото за да се довърши това престъпление е нужно по-малко, отколкото за кражбата. Достатъчно е деецът да има намерение да ползва колата. А това намерение се доказва твърде лесно. То се извлича от фактическите действия на виновния, с които той ползва колата. Докато за кражбата е нужно нещо повече – деецът трябва да има намерение да присвои колата, да я третира като негова собственост. С други думи, той трябва да има намерение да владее, да ползва и да се разпорежда с колата. Това намерение много по-трудно се установява от правоприлагащите органи в наказателния процес.

– Излиза, че специалната норма на чл. 346 НК помага, а не пречи на борбата с автокрадците?

– Точно така. Нормата на чл. 346 НК е субсидиарна, помощна спрямо основната норма за кражба. Тя се прилага само тогава и доколкото не е осъществен основният състав на кражбата по чл. 194 НК. Специалната разпоредба на чл. 346 НК за отнемането на коли допълва основната норма за кражба на вещи изобщо. Тази помощна норма се прилага, когато не може да се установи, че деецът е имал намерение да присвои колата. Тогава той следва да се накаже за отнемане по чл. 346 НК, за което е достатъчно само намерението да ползва колата. А това намерение, както посочих, се доказва много лесно.

– Важното е кое престъпление се наказва по-тежко – кражбата или отнемането на кола?

– Няма разлика. И двете престъпления се наказват еднакво тежко от закона. Дори може да се каже, че законодателят третира малко по-строго отнемането на кола по чл. 346 НК, защото за него предвижда специален минимум – от една до осем години лишаване от свобода. Докато за кражба по чл. 194 НК наказанието е до осем години лишаване от свобода.
Друго беше положението до изменението на Наказателния кодекс през 1997 г. Дотогава законът предвиждаше за отнемането по чл. 346 НК значително по-леко наказание отколкото за кражбата по чл. 194 НК. В резултат на промяната на обществено-политическата обстановка след 1990 г. в страната настъпи бум на кражбите на коли – някои от откраднатите се изнасяха в чужбина, а други се разглобяваха и продаваха на части. В периода 1991 – 1996 г. крадците на коли твърдяха, че са отнели колата с намерение само да я ползват, за да понесат по-леката отговорност за отнемане по чл. 346 НК. Но законодателят реагира адекватно на новата криминологическа реалност и през 1997 г. увеличи наказанието за отнемане на кола като го изравни с наказанието за кражба на кола по чл. 194 НК.
Независимо от това през последните години, по данни на МВР, отнеманията на коли са десетократно повече от кражбите на коли. Например за 2013 г. и 2014 г. отнеманията са съответно 3 145 и 3 135, докато кражбите са само 379 и 473.

– Какъв извод правите от това?

– Очевидно за правоприлагащите органи е трудно да докажат намерението на дееца да присвои колата и поради това те квалифицират кражбите като отнемания по чл. 346 НК. Този факт показва ползата от нормата на чл. 346 в Наказателния кодекс. Ако липсваше тази норма, хиляди случаи на противозаконно отнемане на коли, хиляди крадци всяка година щяха да останат ненаказани.

– Премиерът обаче постави на парламента задачата да се направи промяна и тази норма да се махне.

– Премиерът ръководи държавата, а не студентски кръжок по наказателно право. Той не е длъжен да познава всички тънкости на всеки наказателно правен проблем. Затова има юридически съветници: министърът на правосъдието Христо Иванов – несполучил адвокат и председателят на съответната комисия в Народното събрание Атанас Атанасов – локомотивен машинист. Те трябва да му предложат решение на този юридически проблем. Но това очевидно е непосилна задача за тяхното ниво.

– Излиза, че проблемът не е в закона, а в дейността на правозащитните органи и преди всичко в разследващия апарат на МВР. Така ли?

– Точно така. Разследващите полицаи трябва да установят, какво е било намерението на дееца във всеки конкретен случай – дали да присвои колата, или само да я ползва. В зависимост от това отнемането следва да се квалифицира като кражба по чл. 194 НК или като отнемане на кола по чл. 346 НК.

– А как да се квалифицира поведението на някой, който е влязъл в чужда кола, но още не я е подкарал и полицаите го залавят?

– Това поведение би могло да бъде опит за отнемане на кола по чл. 346 НК. Но през 2000 г. законодателят обяви „проникването в чуждо МПС” за самостоятелно довършено престъпление по чл. 346б от НК. Така че няма проблем с квалификацията на подобни действия.

– Защо според вас съдът на първо четене пусна на свобода автокрадеца Яро при всичките му висящи дела и записа, на който се вижда как той краде кола в гараж?

– Не познавам случая, както и решението на съда. Освен това, докато няма влязла в сила присъда не е редно да се коментира. Но този случай е повод да посоча един дискусионен въпрос в нашата съдебна практика. Както е известно, записите на поведението на граждани – снимки, видео и звукозаписи, които са извършени в рамките на наказателния процес и са изготвени по реда на НПК за специалните разузнавателни средства, съставляват веществени доказателствени средства. Спорен е обаче въпросът за записите, които са направени извън наказателния процес от случайни записващи устройства – камери. Върховният касационен съд в няколко свои решения правилно прие, че случайните записи на престъпление са „предмети, върху които има следи от престъплението” и следователно съставляват веществени доказателства по смисъла на чл. 109 НПК. Когато те са иззети по надлежния ред, то тяхната достоверност по-нататък може да се преценява с различни процесуални способи, в това число и експертиза.

През 2014 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург отиде твърде далеч като прие по делото на испанеца Кабрера, че записът на човек на публично място, дори и да е направен без неговото знание, може да се използва като доказателство пред съда. Това, според Европейския съд, не нарушавало правото на неприкосновеност на личния живот на гражданите – предвидено в чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека, а също и в чл. 32 от Конституцията на България, защото е извършено в интерес на правосъдието, с цел да се установи истината по делото.

– Съдиите от Софийски градски съд приеха отначало, че от събраните доказателства, от камерата в гаража, не можело да се направи категоричен извод, че лицето на видеозаписа е Яро – нищо, че приличал на него.

– Нямаме право да обсъждаме конкретния случай. Но нашите съдии не трябва да забравят, че не са извън държавата. Напротив, те са част от държавата, която ги издържа, за да изпълняват определена функция. Съдиите не живеят вън и независимо от обществото, а служат на обществения интерес. Те провеждат наказателната политика на държавата, която е залегнала в закона, но също така зависи и от състоянието на престъпността. Когато възникне конфликт между формалните изисквания на закона и човешката справедливост, той трябва да се реши в полза на справедливостта, на обществото.

*Разликата между двете е трудно да бъде направена от хора незанимаващи се с право. Те не са длъжни да разбират от всичко, но тя е разбираема и ясна за повечето адвокати, които работят с наказателно право.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *